ПРОФЕСИОНАЛНА ПОЗИЦИЯ
НА

ГАНКА ВИСАРИОНОВА СЛАВКОВА – ДЕФЕКТОЛОГ

ЧЛЕН НА НАЦИОНАЛНО СДРУЖЕНИЕ НА УЧИТЕЛИТЕ ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ УЧИЛИЩА „СЪТРУДНИЧЕСТВО”

         Позволявам си да изкажа лично мнение относно Позицията на Националната асоциация на ресурсните учители (НАРУ), подкрепена от Национален алианс „Усмихни се с мен“, Национална мрежа за децата, Сдружение „Дете и пространство“ и Център за приобщаващо образование, свързана с Проекта за Закон за предучилищното и училищно образование и по – точно в частта, касаеща помощните училища,със самочувствието на специалист , който за двадесет и пет години трудов стаж  е преминал през цялата йерархия на образователната институция и има реален поглед върху случващото се.

         След 1989 година по чисто български модел в общественото пространство започнаха да се роят под всякаква форма „Сдружения”, ”Обединения”, ”Фондации”, ”Алианси” и т.н., всички претендиращи за компетентност, явяващи се като спасители в решаването на възникнали проблеми. Истината обаче е, че по-голямата част от тях съществуват с едничката цел – да се усвояват европейски и родни средства и да се създава хаос, и в без това обърканото ни общество. По въпроса за компетентностите обаче може да се спори. В много случаи за съжаление фокусът на общественото внимание се отклонява от основната цел и бива насочен в неправилна посока, от което винаги някой страда. Тъжното е когато този някой се окажe дете / деца.

         Възмущението ми е предизвикано от  текстове с предложения на въпросните сдружения, свързани с помощните и специалните училища.

Уважаеми Дами и Господа,

         Ако някой има право да дава подобни предложения, то това са самите професионалисти, работещи в системата. Кои сте Вие, че имате това самочувствие на всезнаещи и всеможещи? Родителите?!? Нормално е всеки родител да смята,че детето му е уникално и въпреки увреждането ще стане чудо и то ще се излекува. Дай Боже да се случи такова чудо във всяко семейство с увредено дете! Но дали това е възможно? В практиката си съм се срещала с всякакви родители – такива, които съвсем реално определят проблема на детето си, съдействат с всякакви средства на специалния педагаг и резултатите са блестящи. Има обаче и родители, които сякаш не проумяват истината за детето си и са постоянно недоволни от учителите, от системата и от целия свят смятайки, че не се прави необходимото, че то може много повече от това. В тези случаи най-потърпевшо е детето, което си остава объркано за цял живот. Ресурсните учители – та нали, уважаеми колеги, преди да се създадат Центровете за ресурсно подпомагане, повечето от Вас бяха част от екипите на специалните училища? Кое Ви накара изведнъж да промените позицията си относно ползата от тези училища за децата с увреждане? Може би факта, че откакто са създадени въпросните Ресурсни центрове не могат да намерят своето място под слънцето?! А като се замисля колко милиони левове изразходи държавата за един меко казано неуспешен експеримент. Твърдя го с оглед оплакванията на много родители на интегрирани деца и последвалата реинтеграция на част от тези деца. Не отричам факта, че измежду вас има прекрасни специалисти, но работейки по тази система и с ръководители, които се занимават с чуждите проблеми, а не със собствените си, искрено ви съчувствам. Национален алианс „Усмихни се с мен – от Устава е видно, че целите на сдружението са благородни, но дали методите наистина са насочени към доброто на децата с увреждане и техните семейства? Зад изказаните предложения аз не виждам мнението на професионалистите, които ежедневно, ежечасно, години наред работят с деца с увреждания, а само на объркани родители, които могат да бъдат лесно манипулирани от ръководството, чиито цели най-вероятно се разминават с тези на членската маса. Оставям без коментар останалите присъединени към позицията.

         Ето моят отговор Господа,към Вашата позиция:

1. „Към специалните училища децата са насочени не според експертиза на образователните им възможности, а според медицинска експертиза и диагноза”. Вярно е, че медицинската експертиза е много важна за нас, защото като истински професионалисти не можем да си позволим да работим с дете, което не се знае в кой момент може да получи епилептичен припадък, загуба на съзнание, вследствие проблеми със сърцето и други заболявания, които не са видими. Когато завършвах заклеймената от Вас специалност „Дефектология”, съм учила осем медицински предмета, за да мога да бъда полезна на тези деца до намесата на лекар в случай на нужда. Така че родителите трябва да са благодарни, че оставяйки детето си на училище, за него ще се грижат адекватно. Но това не е всичко. Ако добре познавате системата трябва да сте наясно, че преди да бъде прието детето в училище, освен задължителния ТЕЛК му се извършват подробни обследвания от психолог, логопед, специален педагог и т.н. А когато бъде прието в специалното училище, отново екип от професионалисти определя образователните и социалните му дефицити и набелязват комплексна програма за работа с това дете. Така,че това не е дискриминация и сегрегация, а добре организирана помощ за дете в нужда!
2. „Обучението в специалните детски градини и училища инвалидизира децата и учениците и ги превръща в социално неприспособими индивиди” Питам се, Господа, имате ли изобщо поглед върху работата на специалните училища? Подобно заключение е направено тенденциозно или от невежество? Отдавна мина времето, когато децата с увреждания стояха скрити в институциите или в собствените си семейства. Днес помощното училище е отворено за всякакви контакти, които са от полза за учениците. Организираме два пъти в годината екскурзии съвместно с родителите до различни кътчета на България с цел затвърждаването на наученото в класната стая на практика. Пътуваме с учениците по фестивали в чужбина –Франция, Унгария, Турция. Участваме в съвместни мероприятия с децата от общообразователните училища на територията на града ни. Водим децата на кино, куклен театър и всякакви мероприятия организирани от Общината.
3. Не е ли това социализация,Господа? Убедена съм, че дори и общообразователни училища не са направили и половината от това, което ние правим в тази насока за децата с увреждания.  
4. „Обучението в специалното училище е второ качество, защото се изхожда от медицинската диагноза, а не от способностите на детето” Четейки текстовете на Вашата позиция си мисля, че са я писали хора, които наистина нямат поглед върху работата на тези училища или всичко е изписано изключително тенденциозно. Медицинската диагноза е важна за нас и аз обясних защо, но да се каже, че се работи с остарели ДОИ при условие, че са налице рамкови учебни програми по учебни предмети по културно- образователни области за ученици с тежки и множество увреждания, които са съобразени с възможностите на тази група е меко казано нахално. В помощните училища се изготвят индивидуали образователни програми или програми за развитие, които базирайки се именно на скритите способности на увреденото дете, целят неговото обучение и възпитание в най-голяма степен.
   Така,че Господа преди да пишете невярни неща се консултирайте със специалистите. Това не лишава детето от Конституционното му право на образование, а напротив прави най-доброто за него.  

     Господа, виждам че в бъдещите си функции сте си заложили „оценка на работата на специалните педагози, оценка и външен контрол на индивидуалните планове и програми”, които те изготвят и други контролни функции. Бих изпитала неудобство да се самопредлагам за неща, които по всичко личи не са от моята компетентност. Явно няма достатъчно работа за вас та си търсите такава. Работният вариант до който достигна екипът на г-жа Милена Дамянова и Управителния съвет на Сдружението на специалните училища се е опитал да отговори по най-добрия начин на необходимостта от промяна на помощните училища и предоставяне на децата с увреждане най-доброто като алтернативи за обучение и възпитание:

• Тъй като наименованието Помощно училище е вече остаряло и носи много негативи със себе си, то тези училища ще се превърнат в Центрове за образователна подкрепа в които ще продължат да работят екипи от професионалисти, давайки най-доброто от себе си за децата с увреждане. Да не забравяме, че тези училища във времето изградиха много добри материално-технически бази и подкрепяща среда за хората с увреждания, както и необходимия ресурс от специални дидактични, аудиовизуални и други средства, с които да направят най-достъпно преподаването за увреденото дете.
• Според изискванията на европейските директиви децата със специални образователни потребности ще бъдат записвани в общообразователното училище и екип от специалисти съвместно ще изготвя индивидуални програми и ще определя насоката на работа с детето, отчитайки във всеки момент състоянието и нуждите му. Отивайки в Центъра, то ще получава необходимата специализирана помощ и едновременно с това участвайки в мероприятия или подходящи за него учебни часове в масовото училище, то ще се социализира.
• Мониторинг на работата на специалните педагози се извършва и сега от експертите в РИО.
• Децата ще се обучават по рамкови програми и ще се наблегне на терапиите, които са от изключителна важност за правилното развитие на детето.

         Кажете ми,Господа, не е ли това най-доброто за децата с увреждане? Сигурно могат да се измислят още много варианти, да има безкрайно много предложения във всякакви посоки, но идеята е да се тръгне от някъде в правилната посока, защото истината е, че помощните училища изостанаха във времето с реформирането си, но не по причини некомпетентност на работещите в тях, а защото Държавата в лицето на МОН ги остави последни в списъка с реформи. Въпреки това ние не престанахме да повишаваме своята професионална квалификация, да поддържаме връзки с наши колеги от чужбина, от където да черпим информация и практически опит и сами без ничия подкрепа да изпреварваме законодателството,  реформирайки се. Смело мога да кажа, че помощните училища са истинска школа за професионални педагози не само за работа с деца с увреждане , но и деца в норма,които имат временен  педагогически проблем.Защото, който умее да промени света на едно дете с увреждане и да го накара да се чувства пълноценно, той няма проблеми с всички останали деца.

Пловдив                                                             Ганка Славкова